Историята се движи на цикли и всеки цикъл започва да се пропуква, когато елитът забрави кой му е дал властта. Така е било в Рим, когато разкошът и алчността на управляващите са изместили идеята за служене на народа, и така е у нас през последните 15 години, в които властта се капсулира, превърна институциите в формалност и постави обществото в ролята на зрител, а не на участник. Задкулисието, което се разрасна тихо, в един момент започна да взема решения вместо официалната власт, и хората го усещаха, дори когато никой не го изричаше на глас.
И точно както империята рухва не от външен удар, а от вътрешно разлагане, така и България стигна до момент, в който търпението се изчерпа. Алчността на определени фигури, разточителството на властимащите, безотчетността, която се превърна в норма, всичко това отвори огромна пропаст между хората и онези, които трябваше да ги представляват. Системата просто започна да се самопоглъща.
Последната седмица само изкара на повърхността натрупаното. Протестната вълна, която заля страната, е най-голямата от 90-те, и това не е случайност. Хората не излизат само заради бюджета. Те излизат, защото виждат, че мафията е превзела парламента, че дълбоката държава с главно “Д” управлява, че България се разпада на пластове, докато малцина трупат влияние, което никой не им е дал. И когато младите излязат първи, поколението, което няма страховете на родителите им от предните режими, това означава, че цикълът се затваря и започва нов.
Това, което виждаме в момента, не е протест, а прелом. Не са само скандирания пред парламента и в цялата страна, а началото на протестна вълна. Народът се връща като сила, която спира злоупотребите, понякога бурно, понякога гневно, но винаги точно когато историята я призове. И ако някой още не разбира защо улицата кънти, нека си спомни как свършва всеки цикъл на власт, която се е самозабравила – не със закони, а с хора, които решават, че повече няма да живеят в империя на алчността и в заграбената държава на Борисов и Пеевски.
